За мен Войната започна отдавна. Ученик бях още. И имах усещането, че край мен воюват здраво. Като гледах какви хора бяха по трибуните.
Тази власт с кръв сме я вземали ( не те дядовците им уж) с кръв ще я дадем.
Войната беше обявена. Но аз само смътно я осъзнавах.
После почна да ми се прояснява нещо, че във висшето уж бях в третата по ценз специалност, а от 20 човека група, 16 –те как бяха влезли. По заслуги от войната, не с успех.
Излязохме в живота и какво, аз завърших с 5,63, той едвам с 4,13 – на него дадоха новата машина, на мен една дето е за музея.
Дванадесет години го учих – него направиха началник. Можел да воюва, казаха.
Свърши един период в живота ми, влакът ме стовари на една малка гара, а уж имах билет за Голямата гара.
Все едно, че започнах отначало. Вече Войната бушуваше с пълна сила. Ефрейтори ставаха генерали, до вчера със сандали на бос крак ставаха милионери. Всичко се рушеше и променяше.
После Войната стана окопна, без активни действия.
Сега е времето на добре окопалите се. С три с пет реда траншеи. Те са оцелели най-добре. Докато другите са воювали кой с каквото може , те са се окопавали.
Сега са с комфортно обзаведени с окопи. И само при нужда ги сменят.
Едни ближат рани и вият от болка, окопаните легализират трофеите си. И разказват спомени, на които те най-вероятно не са присъствали. Но опиянено разказват.
А аз междувременно привикнах с войната.
Ходих и там където почти няма война. Приеха ме добре. И там разбрах окончателно че не съм за войник.
Пиша тези неща от окопа, сред тържествуващите крясъци на добре окопаните.
Едва покрит, почти открит в моя малък окоп, И се оглеждам за други като мен.
И онзи ден се влюбих.
